Живеем в модерната епоха,
технология и суматоха,
всичко то се изчислява,
разума да управлява.

Жизненото проявление
свежда се до изчисление,
всеки дъх се калкулира
надлежно да се моделира.

В предвиденото поведение,
се програмира изменение,
и животът от поема,
се превръща в схема.

Личността се тя спомина,
вече част е от машина,
на процесори богата,
оргазъмът на технократа.

Но животът се заинатява,
и по сигурен не става,
изникват всъде новите проблеми,
непредвидени, неизчислени.

Колко жалка е таз наука,
която вече се пропука,
разумът има той проблем,
не вдява, че е ограничен.

Той променлива е само,
в безкрайното голямо,
не му е дадено, нали,
себе си да изчисли.

И затова машината прегрява,
ято черни лебеди се появява,
науката в безсилие се спихва,
от екраните се хаосът усмихва.

Иде момент на просветление,
блесва като късо съединение,
Левиатанът изведнъж угасва,
и ръждясва.