Впечатлението, което последната Евровизия остави у мен не беше само за шоу, крещящо със своя американизиран кич, празнота и шаблонност. Не беше само безвкусица, поръсена с брокат и заслепяваща ни с прожектори и видео ефекти, струящи от стени и подове. Не беше само манифестация на безпардонност и комерсиализъм, допуснала Израел да се изкачи на второ място, поради възможността да усилиш своя вот до 10 пъти с пари. Отвъд фалша и изкуствената приповдигнатост имаше и друго, нещо пародийно и същевременно смущаващо. Нещо завладяващо.

Не трябваше да чакам дълго. Иззад завесите на моето подсъзнание асоциацията изскочи на сцената под блясъка на прожекторите на моето “Аха”. С полирана усмивка и облечена в пищен и кичозен костюм. Добре познат от поредицата “Игрите на Глада”!

Всъщност излъгах. Това стана малко по късно, когато спрях телевизора. За да си чуя мислите.