Китайска капка по капка море става,
Тиквосвина така нещата вдява,
мислеше си Боро на дивана,
дорде почукваше се по тавана.

Почукваше се методично,
жалко, долно, неприлично,
да се секне чувството и мисълта,
да кипне ти от яд кръвта.

С тропот ритъма да се смути,
ежедневието спънато да си върви,
живота да не може да се понесе,
всичко да е терсене.

Тропота не бе от полтъргайст,
това просто бе Цайтгайст,
духа на времето, дет се вика,
с дистопията лика са прилика.

Хора малки в тоз момент,
са станали на Тиквосвина инструмент,
на него са пристанали кат роби,
да имат ползи, не тегоби.

Тиквосвинята в тях се е вселила,
достойнство и морал унищожила,
хората превърнала е в матриял,
разгърнала е властовия потенциал.

Тропат, хлопат и цвърчат, нали,
за да получат похвала и трохи,
зависими, организирани в рояк,
да се задействат, те чакат знак.

Съсед ще трополяви,
друг пък друго ще направи,
невидим театър се разкрил,
като жалък водевил.

Колкото по робска е раята,
толкоз по могъща е Тиквосвинята,
тя раите дирижира,
неудобните блокира.

Тъй, излегнат на дивана, мислеше си Боро,
ясно бе, тропота не ще се свърши скоро,
Тиквосвинята замислила го бе така, нали,
хората да бъдат нейните ръце, очи, уши.

Но и друго то бе ясно,
туй Боро също знаеше прекрасно,
че ако той не се прекланя и огъва,
Тиквосвинята в своето зло затъва.

Ако терорът няма той ефект,
потъва целия проект,
всичко в него се клати и руши,
цялата енергия отива всуе, той да се крепи.

Но това упадъка не спира,
схемата тиквосвинска ерозира,
свинята над живота не мож да се налага,
вместо туй тя винаги ще се излага.