Аналогиите на ежедневието на цивилизования човек с живота на лабораторен  плъх неслучайно са толкова популярни. Изглежда, че цивилизацията(или поне тази цивилизация), в стремежа си към все по големи „постижения“ и „ефективност“, има нужда не от пълноценни хора, а от дресирани животинки, живеещи по график, в ритъма на секундната стрелка на часовника. Тясно специализирани, стандартизирани и профилирани животинки. Ако обикновеният служител ежедневно извършва поредица от рутинни и повтарящи се действия за да обезпечи своето оцеляване(и евентуално това на поколението си), какво го различава от лабораторния плъх, който натиска бутони за да получи храна?

Ценности?

Малцина биха възразили на това, че единствената ценност, която задвижва света, е интересът на капитала, интересът на елитите. Всичко да върви, както те искат, стига зъбчатите колела на икономическо-социалната машина да се въртят все по бързо, и все по „ефективно“. Износването на малките човешки колелца и бурмички не е от значение, защото те са заменяеми. Затова и човешкият ресурс се форсира до краен предел, а средствата, чрез които този човешки ресурс се мотивира да да издържа на непрекъснатото форсиране и да търпи, са цяла наука. Всичко съкровенно за хората, а именно ценности, морал, традиции, идеология, религия и т.н., е обект на инструментализация[1], то сеизползва(или по скоро експлоатира)  рационално, ефективно и целесъобразно от страна на социалните инженери. И разбира се, ужасно лицемерно.Дори ив резултат на това да се обезценява.

За въпросното форсиране човек плаща скъпо. Почти винаги много повече, отколкото е месечната му заплата. Днес болести и състояния като стрес, депресия, „бърнаут“, редица психосоматични заболявания, психическа нестабилност, мании, пристрастености, липса на мотивация, лесна уморяемост, затруднена концентрация(синдром на дефицит на вниманието), тревожност, постоянни притеснения, апатия, алкохолизъм и прочее „блага на Цивилизацията“ се считат за нещо нормално, въпреки, че изглежда са в правопропорционална връзка с форсирането на хората, със стреса и напрежението в днешния начин на живот. За елитите тези състояния, все по тормозещи масовия човек, са дори нещо желателно, понеже го правят още по слаб, зависим и контролируем.

Разбира се, съвременната Цивилизация има „лекове“ за болестите, причинени от самата нея. Предлага ги фармацевтичната индустрия. Тя снабдява населението с така необходимите му медикаменти и наркотици, с които то да тушира симптомите на своите смущения и заболявания, без реално да се излекува от тях. Така, що се отнася до тези медикаменти, законът за търсенето и предлагнето винаги е в сила. Просто бизнес, както биха казали някои, индеферентно свивайки рамене. Неслучайно медикаментите, наркотиците и психоаналитиците са все по незаобиколими в опитите на хората да се почувстват нормално. Толкова незаобиколими, че поради твърде масовата употреба на медикамента Prozac(Прозак – медикамент за лечение на депресия) в САЩ, американците иронично наричат себе си “Prozac nation”(нация на Прозак). Което може би е повод за патриотична гордост за производителите на „Прозак“?

Друг пример за употреба на психотропни вещества, като политика за туширане на вредните за психиката ефекти на средата, представлява „лечението“ на споменатия по горе синдром на дефицит на вниманието в САЩ. Десет процента от децата в САЩ(на възраст от 4 до 17 години) страдат от него, което влошава представянето им в училище и помрачава житейските им перспективи. Установено е, че причините за този синдром се състоят в средата на децата, които най често произхождат от бедни семейства и са изложени на стрес. Разстройството би могло да се преодолее чрез подобряване на условията на тези деца чрез различни социални програми, но вместо това те се лекуват с психтропни вещества.  Както споменава един от лекарите, предписващи лекарството, за обществото е твърде скъпо да инвестира в подобряване на условията на децата на бедните обществени прослойки, затова се прибягва до по евтиното решение, а именно употреба на психотропни вещества, имащи ефект сходен с този на някои наркотици, като кокаина.  Тези вещества, разбира се, имат и странични ефекти, които могат да бъдат дългосрочни и понякога са много сериозни. Става въпрос за склонност към депресия, раздразнителност, обсесии, самовнушения, непровокирана агресия и т.н. Още по поразителен е факта, че културата на непрекъснато съревнование и борба да не се изпадне „зад борда“ води до това, същите лекарства да се приписват и на здрави деца, с цел подобряване на резултатите им в училище (Schwarz, 2012).

Тъй  като хората почти навсякъде си приличат, въпросът каква е причината това да се случва и  какво не е наред, ни насочва към заобикалящата среда и условия. Каква ли ще да е тази среда, в която за да издържиш на ритъма, е много вероятно да трябва да приемаш психотропни вещества, да си наркоман…? Може би  става въпрос за среда, която разчита на контролираната психическа нестабилност като средство за контрол?

Рекламите пък стават все по успешни в натискането на психологичните „бутони“, които водят хората до пазарните щандове, където да си купят малко радост или успокоение(от което успокоение може би не би имало нужда, ако не гледат реклами). Но шопинг терапията има краткотраен ефект и трябва да се прилага периодично. Както наркотиците, така и консуматорството не предлага решение на проблемите на „цивилизования човек“, а само пристрастяване. Което носи печалби на бизнеса. Човек може да се пристрасти към много неща – наркотици, алкохол, цигари, секс, храна, спорт, хазарт, телевизионни сериали, шоута, спортни предавания и прочее дейности и субстанции, водещи до потапяне на мозъка в море от адреналин и ендорфини. Склонността към пристрастяване е част от човешката природа. Защо тогава пристрастяването да не се използва за печалба и контрол? Още повече, когато се познават „кукичките“ за които индивида може да бъде закачен и воден.

Връзката между хората и лабораторни плъхове дали става по ясна? Е, за тези, които не харесват плъхове, можем да използваме аналогията с хамстери например. Те са по мили животинки. Освен това имат навика понякога да тичат в едно колелце, а това е енергия, която вече може да бъде оползотворена.

Почти винаги аналогията с хамстера в колелото се свързва с безсмисленото преследване на повече пари, с алчност и кариеризъм. В повечето случаи обаче става въпрос за задъхан ритъм, наложен просто от необходимостта човек да оцелее и да си посрещне нуждите, така че да не изпадне от системата. Доста по рядко става въпрос за препускане от алчност, въпреки популярната нагласа, с която свързваме въпросната аналогия. Най често хората препускат в колелото на системата от необходимост. За повечето хора основната движещата сила, която преборва умората и демотивацията, не е стремежът към постижения, а страхът от социално изпадане, несигурността и автоматизма. Така хем системата се захранва с енергия, хем захранващите я са твърде заети с поддържане на темпото, за да се опитат да направят нещо за да забавят същото това темпо.

При този режим нищо чудно, че цивилизованият човек е фрагментиран в своето мислене. Преди да осмисли дадена тема, той вече се спира на друга, по същия начин, по който самоцелно и апатично се превъртат телевизионните програми. Той е повърхностен, не притежава волята и концентрацията да вниква в същността на проявленията, живее в света на привидностите, които му се предоставят отгоре. Живее се по навик, по инерция. Много хора се чувстват сякаш тяхната същност е разпръсната и разпиляна, и дори да искат да се съберат, да бъдат на фокус не винаги успяват, поради стреса, проблемите и разсейващите фактори. Наложеният ритъм на живот нарушава интегритета на индивида и възпира неговото развитие. А недоволството на индивида най често е формално и пасивно, то най често се изразява с повдигане на рамене и констатацията „такъв е животът“.

При мнозина някогашните младежки мечти и пориви са отстъпили място на по прагматични и разумни цели, като например покупка на жилище, което ще бъде изплащано половин живот, пестене за пенсия, обслужване на кредити и прочее смислени, добри за икономиката неща, които изпълват почти изцяло живота и съзнанието. Човек вече е „порастнал“ и „помъдрял“. За „реене в облаците“ няма време, трябва да се бачка…

Дори в най близкото човешко обкръжение – семейната среда, често цари битовизация и отчуждение. Насажданият от развлекателната индустрия (рекламите, филмите, сериалите, шоутата…) битовизиран семеен стереотип се налага в реалността и определя отношенията в семейството. Днес оформената от масовата култура представа за „модерно семейство“ представлява  „щастливи“, глуповато ухилени мама и татко, две деца, куче, жилище на изплащане, още кредити, много работа и задължения, които щастливо се обслужват. Всичко в ярки и светли цветове, много щастие, радост и усмивки.

Но реалността извън тези шаблони и стереотипи предлага предимно отчуждение, проблеми или просто апатия. В романа си „451 градуса по Фаренхайт“ Рей Бредбъри описва не само един свят, в който познанието е преследвано, унищожавано и замествано с рекламен шум и пропаганда. Той описва празнотата в човешкото съзнание, която липсата на познание поражда, невъзможността от мислене, осъзнаване и чувстване. A това обезсмисля човешкия контакт, свежда го до празен ритуал. Описвайки отчуждението, стандартизацията на отношенията и невъзможността за истинска комуникация между Монтег и неговата съпруга в романа, Бредбъри ни кара да подозираме, че е притежавал кристална топка. Взирайки се в която, той е видял днешния свят. Или добре, утрешния. Но ако оставим свръхестествените спекулации настрана, можем да заключим, че Бредбъри просто е бил добър в екстраполацията на наблюденията си върху американското общество и тенденциите в него.

Подобна е и интерпретацията на проблема в австрийския филм Life Guidance(Ръководство за живот)(2017) в който се обрисува фалша и психологическото насилие в едно общество, сякаш само на една крачка по напред в бъдещето от днес. В тази дистопична реалност системата прониква и в най интимните отношения в семейството и ги унищожава, заедно с всички чувства между партньорите, оставяйки само една стандартизирана куха черупка на дресировка, навик и престореност.

Налаганата от медиите, развлекателната индустрия и пропагандата представа за семейство все повече го превръща в инструмент за социален контрол, в който личните естествени взаимоотношения са заменени със стандартизирани поведенчески модели, роли и очаквания между неговите членове. Днес някои наричат това култура и цивилизация. И го оправдават с необходимост.

Цивилизованият човек всъщност е т.нар. масов човек. На него се нахлузва усмирителната риза на масовата, групова идентичност, но се отрича собствената му такава, която се заклеймява като „индивидуализъм“(най често краен). Все повече индивидът трябва да се идентифицира с професията си, доходите и мястото си в социалната йерархия. Това предполага той да живее(и да мисли) според съответните поведенчески модели, определени за неговата класа(дали все още е пресилено да използваме думата каста?). Затова и личностите сякаш са на изчезване, конформизмът надделява и индивидите се изчерпват със своите роли. Колко от хората изобщо имат възможността и волята да „бъдат себе си“ и да устояват на калъпите и моделите, в които системата ги вкарва чрез условията на живот, бита, пропагандата, социалния натиск и внушенията?  По лесно е човек да се припознае в някаква роля, поведенчески модел и общност и в тях да разтвори индивидуалността си, отколкото да я отстоява. Масовият човек с неговото шаблонно поведение, стереотипно общуване и израз на емоции, стандартизирани интереси и неосъзната несвобода става „доминиращ“ вид.

Но истински доминиращите, „архитектите“ на този масов човек остават в сянка.

Колективистичната пропаганда се опитва да даде смисъл на съществуването на индивида и утеха на неговата безнадеждност, като просто измести фокуса от самия него към някаква идеология. Тя все по енергично и настоятелно повтаря и натяква, че индивидът с неговите досадни и егоцентрични субективизми не е важен, важна е общността, идеята, цялото.

Чрез провокиране на чувството за общност, по точно чувството за принадлежност към нея, се предлага индивидът да намери уют не в себе си, а в цялото, да се идентифицира с него, да се разтвори в него и да се слее с него.  Тогава стремежът към свобода и самоопределение губи смисъл, както и чувството за справедливост. Чувството за принадлежност не е особено съвместимо и с човешките права. То е колективистично, а човешките права са индивидуални. За какви човешки права може да става въпрос, ако принадлежиш? Важно е цялото, не отделните прашинки. Или може би мравки?

И все пак смътното усещане, че човек е „прецакан“ от „системата“  винаги витае някъде в съзнанието на масовия човек и не изчезва напълно, дори и когато тази „система“ не може да се дефинира точно, както и да се посочи виновникът(какъв виновник, всеки сам си е виновен, нали?). Затова негодуванието спи в плитък и неспокоен сън, готово да се събуди.

И то се буди. Или го будят.  Отвреме навреме на някой публичен протест, в уречения времеви диапазон. Например от 18:00 до 22:00. Или пък на футболен мач. Напрежението все пак трябва да се изпуска. Но внимателно и контролирано. Така че животът да продължава. Също както любимия телевизионен сериал.

Всичко, събрано заедно, изглежда доста синхронизирано, пресметнато и изчислено. Стресът, умората, надеждите, разочарованието,  невъзможностите, проблемите,  гнева, насилието, възмущението, недоимъка, липсата на фокус, протеста… Изброеното са просто променливи в социалното уравнение, чието решение е положително за елитите и силно негативно за всички останали.

Нима тази цивилизация все повече изглежда като сделка, която не си струва?

Глупости. Ние сме цивилизовани хора и имаме ценности.  Жертваме се в името на Родината, семейството и децата. И бъдещето.

Това политиците го знаят много добре. Бъдещетои децата са тяхната мисия, техния занаят.

Настоящето не чак толкова.

[1] Инструментализация – използване на дадена ценност, понятие, вярване, идея като оправдание за определени постъпки и за постигане за определени цели, некореспондиращи със смисъла на идеята, най често користни. Експлоатация на ценностите.