Отиваше Боро в кръчмата позната,
под ръка взел беше и жената,
дорде времето върви,
да обърнат чашка, две или три дори.

В туй тегаво и скучно ежедневие,
бирата и виното са просветление,
въдхновяват приказка богата,
в кръчмата, сред людете и децата.

Седнаха на масата позната,
заръчаха мезетата, вината,
бе видно че персоналът не бездейства,
на всички маси имаше семейства.

Мами, татковци, синчета, дъщери,
баби, дядовци дори,
бебета, също и дечица,
тъпчеха се те със пица.

Семействата, с глас на висота,
обсъждаха прозаичните неща,
кариери, ремонти и бебешки коли,
екскурзии във Дубай дори.

Чуруликаха една със друга мами,
колко децата станАли са голями,
и други женски някакви неща,
все около семейните дела.

Често и случайно някой пък баща,
поглеждаше колко е часа,
друг пък с грижа и огромно умиление,
дундуркаше свойто поколение.

Всичко бе премерено, нормално,
нищо нямаше скандално,
бащи грижовни и мами социални,
разговори цивилизовани и тривиални.

Наздравици гордо и с достойнство
вдигаше туй еснафско войнство,
тъй в кръчмата времето вървеше,
макар и задушно малко то да беше.

Атмосфера задушевна в изобилие,
чак дишаше се то с усилие,
топлота, уют, нормалност и живот,
чак избиваше на пот.

Боро говореше на своята жена,
но не чуваше го тя,
децата през масите търчаха,
и непрекъснато крещяха.

Двамата да се чуят не успяха,
и концентрираха се в свойта чаша,
а сервитьорът питаше, умел в това:
-Искате ли още една?

И тъй дойдоха нови халби две,
с подложки тиква и прасе,
а сервитьорът със сърдечна топлота
наздраве той им пожела.

-Какво ще кажеш, да си ходим скоро?-
съпругата попита Боро,
-Разбира се, щом готова си завчас-
това щях скоро да те питам аз.

Те излезнаха на пролетния хлад,
утолили вече своя глад.
Жената разговор поде:
-Е, нали не беше толкоз зле?