Луминисцентните лампи по тавана преминават през погледа ми. Бутат ме към операционната. Това сякаш съм го преживявал вече. Тц, не е дежа ву. Просто напомня на сцена от някой филм. Тази аналогия почти ме кара да се чувствам като филмов герой. Въпросът е от какъв филм. Екшън с хепи енд, драма или може би комедия?

Айде стига с глупостите.

Операционната.

Няколко жени се суетят около мен. Сестри, лекарки, анестезиоложки?

-Сега ще ви премерим кръвното. – казва едната.

-По принцип имам високо кръвно… – отбелязвам дрезгаво аз.

-Сега ще видим.

След малко чувам глас, но не виждам кой точно говори. Погледът ми е заключен в малък диапазон около една лампа на тавана. Не мога много да си въртя главата.

-Какво му има на кръвното, съвсем нормално е. Защо ни стряскате така?

-Ами предвид ситуацията, предположих…

-Е, ние пък помислихме, че се вълнувате заради нас. Все пак се надявахме, че още минаваме!

Вече виждам кой говори. Вярно, жената не е на 20 години, но все пак става, що пък да не става…

-Е, аз така казвам, от деликатност…

-Ааа, ние пък си помислихме, че вече сме престарели!

-Е, не, как…

Една по млада анестезиоложка(предполагам), ми повдига ръката.

-Я, какъв бицепс има човека! На фитнес ли ходите?

-Еми да, ходя.

В същия момент усещам гадно убождане с игла. Минават 2-3 секунди, но болката не отминава, а се увеличава. Бодат ми китката с две игли.

Болката нараства все повече до степен да стискам зъби в агония. Но не се оплаквам. Предполагам, че сестрите си знаят работата.

-Я, каква интересна конструкция. – споделя убождащата, оглеждайки ми ръката.

-И кво и е интересното? – процеждам през зъби.

Тя не ми обръща внимание и говори на другите:

-Много здраво момче, ей.

“Е, чак пък…” – помислям си аз.

-Не съм виждала толкова дебела кожа.

Изобщо нямам дебела кожа. Напротив, кожата ми е тънка.

Обаче боли дебело, ако мога така да се изразя.

Нейсе, накрая махнаха иглите и се спряха на вената в долната част на ръката, където обикновено се слага абокатът. Там изобщо не болеше.

-Давам ви само малко кислород, дишайте спокойно. -една от сестрите ми слага маска.

Дишам.

**********************************************

Лампите на тавана отново преминават през погледа ми.

Веднага се сещам къде съм и защо.

Едва озовал се в болничната стая, при мен влиза хирурга ортопед.

-Всичко мина добре, възстановяването ще е два месеца!

-Супер, благодаря.

Оставам сам. Тоест не сам, а в компанията на моя съсед по легло. С него бегло се запознахме преди операцията. Той беше пръв, мен ме оперираха след него. Германец, над четиридесетте, с доста хипарски вид. Казва се Михаел.

Живее в България вече осма година и говори разбираем български, но на нивото на човек, който е живял в България около две, най много три години. Бързо се разбра, че имаме общ език и по политически, социални и философски теми. Но, настрана подробностите, основното, с което той се представи бе, че е в депресия и че е аутист. И че се чувствал отхвърлен от българите. Затова избягал от София да живее в едно село близо до морето. Там намерил спокойствие. В селото, кой знае защо, съседите го приемали, не го отхвърляли както правели софийските такива. Дори можел да се напива с ракия заедно с тях.

Добре. Говорим си за политика. Определено знае повече отколкото видът му предполага.

-Ами то и аз смятам, че светът отива по дяволите. -съгласявам се равнодушно, по време на следобедната ни дискусия.

-Значи няма как да не си в депресия. – заключава той.

-Еми да, сигурно. – отговарям му по инерция, но всъщност от доста време не ми пука много за света.

-Е, то беше ясно, че си в депресия. – потвърждава Михаел.

Окей, така да бъде. Нека имаш компания в депресията.

-Кога стана ясно, че си аутист?

Сам си бил поставил диагнозата. Аспергер аутист.

Питам го какво означава да си аутист.

Той споделя, че основното било да мислиш, че всеки те манипулира, каквото и да каже.

Ужас! Значи със сигурност и аз съм аутист! Освен че съм в депресия, както вече бе установено. А може би и аз също съм отхвърлен, точно като него?

За отхвърлянето и аутизма не знам, но за депресията имало лек и той, според Михаел, се състоял в това да помагаш на другите. И той точно това се опитвал да прави, а именно да създаде нещо като лагер в селото, където се е преместил и да дава надежда на младите. Защото смисълът бил не да живееш за себе си, ами за другите. И затова той не бил така широкоплещест както някои други хора.

Като мен например. Нали споменах, че ходя на фитнес.

Както и да е. Не разбрах обаче, как точно човек в депресия ще дава надежда на другите, ама нейсе.

Все пак реших, че е лицемер. Не му го казах естествено, но може да ми е проличало.

В селото му имало един човек, който се бил изолирал от света. Казвал се Боян, точно като мен, и се занимавал със събиране на боклуци. Това било благородно, защото макар и абдикирал от света, Боян бил полезен на обществото. Освен това се грижел за едно дете. Помагал.

Все още имало добри хора на тоя свят, еиий…

-Боли, болии! – викаше Михаел, когато сестрите му биеха антибиотика през абоката. Трябвало по бавно да го правят, поне така му казал Gemini.

Сестрите смятаха, че се лигави. Честно казано аз също. Нали и на мен така ми биеха антибиотика. Повече болеше когато ме ръчкаха с иглите в китката, преди операцията, ама тогава стисках зъби.

Щото съм дебелокож.

Депресия, депресия, депресия – тази дума не му излизаше от устата цели два дни. Ако не бях дебелокож сигурно щях да прихвана от неговата депресия.

Шарките по пода преминават през погледа ми. Гледам си в краката. Бицепсът ми е закърпен, но трябва да внимавам, да не се спъна… Няма да е както преди, но пък казват, че зарастналото ставало по здраво. Скоро пак ще ходя на фитнес. Но сега си отивам у дома. Там може да не е спокойно като на село, но все пак си е у дома. Отивам си с усещане за дежа ву. Този филм вече съм го гледал. Много пъти. И все пак винаги намирам нещо ново, което да науча.

Чудя се как ли това се отразява на кожата?

Да, сигурно съм аутист.