В ума ми мисъл се върти, не спира,

Кой в какво себе си съзира,

В огледало виждаме образа познат,

Но как се отразяваме във този свят?

Ако имаш бенка или друг дефект,

Дори не даже да си кривоглед,

Дали ако го съзреш във друг,

Ще си кажеш: Ето ме и тук.

В другия да се съзреш е жалко,

Защото общото е твърде малко,

Но веднъж ако го решиш,

Може себе си да заличиш.

Ако кажат ти, че бил си сив,

Или като сива мишка боязлив,

Дали ще излезнеш на разходка,

Със прегърбена походка?

И на улицата, там, сега,

Разминеш се с очукана кола,

Малка, сива, стара, демоде,

Дали сърцето ти ще трепне, спре?

Ако може би туй не те касае,

Но душата нещо друго припознае,

Не сиво, ами жълто ил пембено,

Дали ще светне лампичка в червено?

Ясно то е, от веднъж не става,

Но ако някой все ти го внушава,

И не един, ами банда и сюрия,

Ще ти мръдне ли чивия?

Няма нищо чудно, нищо дивно,

Ние мислим асоциативно,

Мозъкът развил е той умения,

За аналогии и сравнения.

Туй отдавна си се знае,

И подмолно то се бае,

Отвсякъде информация се лее и не спира,

Все във нещо да ни програмира.

Във нещо да се ний съзрем,

И да намерим си проблем,

или просто да се отзовеме на покана,

Да се видим там, където нас ни няма.

И тъй, кои сме ние, кой съм аз,

Тоз въпрос стои във нас,

Но азът ний го оковаваме в шаблон,

Ако друг за нас задава тон.