Кой иска да бъде роб? Технократичното сливане на хората и данните

Даниъл Броуди и Макото Аракаки

През 60-те години на миналия век Маршал Маклуън стига до заключението, че хората са създатели на инструменти, чиито инструменти променят самите тях. Петдесет години по късно предлагаме афоризмът да предполага и термина „преконфигуриране“ на хората, тъй като информационната  мрежа на сегашната интернет епоха служи и като глобална нервна система за човечеството. Тази статия изследва как в настоящия период на информационната епоха медиите манипулират общественото мнение и моделират съгласието за употребата на нови цифрови инструменти и техники, заплашващи човешката активност и суверенитет. Това есе представя концепцията за конвергенция, разработена от Хенри Дженкинс, и изследва как тази практика се е разпространила в настоящата глобална пандемична среда, в която интересите на технократичния елит се сближават, за да култивират всеобщото приемане на цифровите инструменти на новия социално-икономически ред. Паралелно с този анализ се разглежда историческото развитие на изчислителните инструменти и еволюцията на боравенето с данни с цел социален контрол. В свят, в който изкуствено създадената потребност от непрекъснато нарастваща скорост и ефективност е обсебила човешкия разум, ние анализираме как цифровите инструменти заплашват да се слеят с хората. В този опит за изследване на въпросната интеграция, представляваща най важната характеристика на нововъзникващия ред, са включени исторически свидетелства за дейността на ключови държавни служители и интелектуалци на ХХ век. Основната цел е фокусирането върху опита на върхушката да придобие контрол над масите в периода, когато сложните изчислителни инструменти започнаха да обслужват необходимостта от проследяване и контрол на населението. Есето представлява опит да се обхване във времеви аспект сложния план за налагане на контрол над населението посредством различни социални и информационни технологии.

Човекът се ражда свободен, но навсякъде е в окови.

      — Жан-Жак Русо

Въведение

„Ние оформяме нашите инструменти и след това нашите инструменти оформят нас.”

 Този афоризъм, често приписван на медийния учен Маршал Маклуън, идва от Джон Кълкин, приятел на Маклуън, който разсъждава върху идеите на теоретика и как те могат да служат на учителя в класната стая, опитващ се да се справи с предизвикателствата и особеностите на наречената „нова електронна среда ” (Кълкин, 1967, стр. 53). Към настоящия момент това 50-годишно прозрение може да се окаже едно от най-прозорливите досега. Статията на Кълкин доразвива основните мисли на Маклуън за технологиите, тяхното вездесъщност и сила да служат като основни инструменти, чрез които обществените възприятия за околния свят се разпространяват, манипулират и управляват.

Заглавието на това есе е прост въпрос към читателите, подканващ ги да размишляват как в този период на информационната ера медийните технологии реализират т.н. „изковани от ума окови“ (Blake, 1794), които влияят на поведението (Packard, 1957/2007 , стр. 32) и способстват за приемането на деградацията на човешкия суверенитет, свободата на действие и неприкосновеността на личния живот. В светлината на тези мощни инструменти за обработка и разпространение на информация нашата основна цел е да проучим критично как определени медийни инструменти и съдържание легитимират лишаването от основни човешки и граждански права и работят за психическата подготовка на хората за безпрекословна служба като зъбци в глобалната капиталистическа машина .

В свят, в който политическите институции прокламират, че служат на обществения интерес и въпреки това почти не демонстрират волята или ноу-хау за ограничаване на користната алчност на транснационалните корпорации (Sachs, 2019), ние изследваме как организациите, информационните платформи и тяхното съдържание служат на овластения елит (Mills, 1956, стр. 73). Дискусията стъпва на предпоставката, че доминиращите мейнстрийм медии в съвременния живот остават основни средства за масово убеждение, така насочвайки гражданите към послушна саможертва в името на глобалния неолиберален ред.

Докато Херман и Чомски отбелязват относно традиционните медии, че тяхната „функция е да развличат, забавляват, информират и внушават на масите приемливи ценности, вярвания и кодекси на поведение“ (Херман и Чомски, 1988, стр. 1), ние предполагаме, че нововъзникващите технологии не само „интегрират хората в институционалните структури на по-голямото общество“ (стр. 1), но и в така наречения свободен пазар. Ние разглеждаме  утвърждаващите комуникации, които обслужват този нововъзникващ пазарен ред, работещ за интегриране на човешките същества в предстоящия Интернет на нещата (IoT), където всички органични и неорганични обекти ще бъдат предмет на покупко-продажба.

Кратка история на конвергенцията

Тази тема предполага повдигането на въпроса:

Как технологията и медиите биха могли да упражняват такава степен на контрол над хората? По-голямото осъзнаване на тяхната скрита хегемонична сила започва с признаването на тяхното неподозирано влияние върху човешкото възприятие (Bernays, 1928/2005, стр. 47; Packard, 1957/2007, стр. 144). Най-новата история предоставя прозорец, през който да се видят тези „известни неизвестни“, които твърде често избягват вниманието и критичния поглед на масите.

В периода на възникване на електронната ера Маклуън обръща внимание на факта, че хората не успяват да осъзнаят влиянието, което технологиите имат върху човешката мисъл и поведение, като вместо това интерпретират значението им от гледна точка на миналото – сякаш виждат настоящето като образ в огледало за обратно виждане. През 1969 г. той отбелязва, че „Днес живеем облечени в електронна информационна среда, която е толкова незабележима за нас, колкото водата за рибата“ (McLuhan, 1969, стр. 5).

В съвременния постиндустриален свят неизбежността на тази среда и нейното влияние върху общественото съзнание са неосезаеми. Нашата естествена и урбанизирана жизнена среда е залята с различни вълни, невидими за окото, но носещи сигналите, които телата ни поглъщат и умовете ни декодират (Broudy et al., 2020). Само отсъствието на този наситен с информация въздух ни алармира така, както рибите, останали без вода, за вида кислород, от който сме приучени да вярваме, че се нуждаем. Десетсекундното забавяне при опит за свързване на лично устройство към WiFi може да се преживява като удавяне за тези, които изискват „незабавен или почти в реално време достъп до алтернативни социални светове“ (Tanji and Broudy, 2017, стр. 209).

Всичко това ни кара да си мислим колко далеч сме стигнали от дните на печатарската преса – Интернет ни даде възможност да общуваме с масите! Вездесъщият Интернет (Rectenwald, 2019, стр. 31) — безбройните комутатори, сървъри и метри от фиброоптичен кабел, през които мисълта се движи глобално представлява привлекателна илюзия. В тази илюзия обикновените граждани притежават достатъчно комуникативна сила и автономия, за да ускорят положителните социални промени. Такъв е утопичният възглед за социален свят, култивиран от комфортното сътрудничество с други хора отвъд националните граници, чрез дигитални платформи, освободени от държавни ограничения и корпоративни влияния. Това идеализирано възприятие обаче бива подкопано от конвергенцията, дирижирана от елитната корпоративна власт, от „малцина щастливи, които притежават и управляват шепата корпорации, които доминират“ (Bergman, 2018, стр. 160).

Хенри Дженкинс отбеляза през 2006 г., че „дигитализацията създава условия за конвергенция“, докато „корпоративните конгломерати налагат своя императив“ (стр. 11). Придобиването на Time Warner (медии и мрежи) от AT&T (телекомуникации) през юни 2018 г. илюстрира вида конгломерат, на който Дженкинс обръща внимание. Той описва този процес като „отгоре надолу корпоративно задвижван… и едновременно задвижван отдолу нагоре от страна на потребителите…“. (2006, стр. 18). Но оптимизмът, изразен от Дженкинс, в смисъла на това, че конвергенцията е задвижвана и от потребителите, може днес да изглежда малко късоглед предвид посегателствата отгоре надолу от страна на изкуствения интелект (AI) спрямо всеки аспект на обществения, частния и професионалния живот.

От гледна точка на обикновения гражданин стремежът към намиране в основните медии на яснота и истина за обективния свят, както и за екзистенциалните заплахи за обществото може да събуди вниманието ни към това, което досега оставаше незабележимо.

Понякога корпоративната и масовата конвергенция се засилват взаимно, създавайки по-близки, по-възнаграждаващи отношения между медийните продуценти и потребителите (Jenkins, 2006, стр. 18).

Докато гражданите от дълго време се радват на правото си да участват в демократичните процеси и да упражняват своите граждански права, в същото време те са все по-притискани от централизиращите сили на държавата, обединена с корпоративната власт. След излизането от печат на „Корпоративното превземане на демокрацията“ (Chomsky, 2010), през 2010 г., учените посветиха цели томове на нейното узурпиране. Марк Криспин Милър, например, пише за „изместването на хартиените бюлетини, ръчно преброявани на открито, от електронни системи за гласуване, притежавани и управлявани от частни компании“ (Милър, лична комуникация). След 11 септември властовите елити постоянно затягаха контрола върху свободите на печата и свободата на словото в дигиталните платформи, в съответствие с потисническите императиви на „Патриотичният Акт“ и, както сме свидетели в момента, на мерките, наложени заради пандемията от COVID-19. Тук корпоративната и държавната власт се сливат, за да контролират общественото възприятие. В Съединените щати, например, проучване на Gilens and Page заключава, че желанията на хората имат „незначително или близко до нула“ (Gilens and Page, 2014) влияние върху създаването на закони, които подобряват политиките, касаещи общественото благо.

Едва ли са изненадващи причините, поради които гражданите са все по-цинични, неангажирани и подозрителни към настоящата политическа система, до голяма степен завладяна от корпоративната власт. Тяхното недоверие се поражда както от откраднатата демокрация (Miller, 2000, 2004, 2017), така и от дългото отсъствие на социален прогрес и вертикална мобилност. Резултатите от проучването в Принстън потвърждават същото, което беше проницателно описано от анализатори от CitiGroup в проспекта на акционерите от 2005 г., изтекъл до обществеността. В подраздел, озаглавен „Добре дошли в машината ня плутономията“, Аджай Капур и сътрудници отбелязват, че САЩ, Обединеното кралство и Канада са плутономии, управлявани от „Мениджърска технократична аристокрация“ (Kapur et al., 2005).

Авторите обсъждат основните икономически двигатели на плутономията и предлагат поучителни обяснения за ефективното увеличаване на инвестициите, консолидирането на властта и концентрирането на материалните богатства, „експлоатирани най-добре от богатите и образованите“ (Kapur et al., 2005). Нито един от принципите, съответстващи на типичните егалитарни ценности, обаче не се появява в перспективите на елита на властта. „Пробивни технологични увеличения на производителността, креативни финансови иновации, дружелюбни и сътрудничащи на капиталистите правителства, международни перспективи на имиграцията и задгранични влияния, стимулиращи създаването на богатство , върховенство на закона и патентоването на изобретения” (Kapur et al., 2005). Въпреки че всеки аспект на така наречената плутономия заслужава собствен анализ, само тези, които са най-подходящи за нашата цел, намират разяснение в следващите раздели.

Възприятието и осъзнаването в ръцете на технократите

Как става така, че хората позволяват на своите инструменти да надминат стойността на самото човечество? Жак Елул описва интеграционната пропаганда като усилие за приспособяване на обществото към желаните модели на мислене и поведение, с фокус върху постигането на пълно подчинение (Ellul, 1965/1973, стр. 71).

Със сигурност невидимата ръка на пазара и ефектите от магическите му инструменти върху управлението са останали предимно скрити от погледа на обществото. Както Маклуън постулира през 60-те години на миналия век, ако „нарастващата електронна среда“ е глобалното село, чиито членове до голяма степен действат без ограниченията на пространството и времето, то Интернет се е превърнал в негова централна нервна система.

Дали технокрацията ефективно е асимилирала демокрацията? Крис Смит отбелязва, че Neuralink, компания, основана от Илон Мъск, „вече има чипове и начин за свързване на мозъка и компютъра“ (Smith, 2019). Днес Интернет заплашва да интегрира хората напълно в една непрекъсната невронна матрица, задвижвана от инструментите на разширената реалност. За пример – на световния правителствен форум през 2017 г. в Дубай Мъск посочи игралната индустрия като бъдещ модел на социална организация.

Игрите ще бъдат неразличими от реалността; те ще бъдат толкова реалистични, че няма да можете да разберете разликата между играта и реалността, каквато я познаваме, което повдига въпроса, как да знаем, че това не се е случвало в миналото и ние не сме в една от тези игри самите? (Мъск, 2017 г.).

Оправомощен да развие друго ниво на възприемана обективна реалност, програмистът по този начин се превръща в (пре)създател на нова форма на социален живот, лишена от необходимостта от политика. Хърбърт Шилер предупреди за силата на „информационната инфраструктура“, както той я нарече, където хората поглъщат образи и послания на преобладаващия социален ред, които „създават техните референтни рамки и възприятие“ и „възпрепятстват повечето от хората от способността изобщо някога да си представят алтернатива социална реалност” (Шилър, 1999, 2000). Този слой на конвергенция, широко разбиран като очевиден технологичен прогрес, предсказва бъдеще за човешката автономия и суверенитет, което едва ли изглежда обнадеждаващо или избрано отдолу нагоре от масите.

Подобни възможни ходове не биха били изненадващи за внимателния наблюдател. Размишлявайки върху концепцията на К. Райт Милс за властовия елит от 1956 г., Алън Улф отбелязва, че „Америка… е достигнала точка, в която големите страсти към идеите вече са изчерпани. Оттук нататък ще ни е необходима техническа експертиза, за да решим проблемите си, а не разсъжденията на интелектуалците” (Wolfe, 2001).

Тези нови електронни инструменти и нарастващата им употреба, контролирана от надзирателите на елита, както и тяхното значение за възпроизводството на живота предвещават време, когато маркетизацията и „превръщането на ежедневието в комерсиална стратегия“ (Zuboff, 2015, стр. 76) вероятно ще заличат нуждата не само от политически дискурс, но и в крайна сметка политическите институции. Нарастващата фундаменталистка вяра в науката и нейното технологично проявление в свободния пазар като механизми за решаване на социални проблеми заплашват политическия дискурс, търсещ положителни промени.

В интервю за CNBC от 2009 г., председателят на Google Ерик Шмид разкрива друг момент на конвергенция, насочван отгоре надолу – този на самия инструмент като агент на социалната промяна. В отговор на критиките относно практиките на Google за маркетинг на данните на своите потребители, Шмид отбеляза:

Ако има нещо, което не искате никой да знае, може би на първо място не трябва да го правите, но ако наистина имате нужда от такъв вид поверителност, реалността е, че търсачките, включително Google, запазват тази информация за известно време и е важно да се знае, например, че всички ние в Съединените щати сме подчинени на Патриотичния Акт. Възможно е тази информация да бъде предоставена на властите (Schmidt, 2009).

Тук Шмид персонифицира данни, извлечени от търсачките и по този начин създава атрактивната илюзия, че големите технологии и техните инструменти са се появили като нови и безспорни агенти на държавната власт. С маргинализацията на гласовете на гражданите – особено на дисидентските възгледи след 11 септември, истинският политически дискурс беше погълнат от тези корпоративни митологии и алгоритми, вменяващи на  масите, че неолибералният глобален ред, управляван от технокрацията, е не просто изгоден, но и необходим . Подразбиращото се послание е достатъчно ясно: съпротивата срещу социалната промяна, създадена и наложена от тези нови инструменти, е безполезна.

От човешки същества към хипер-същества

Като допълнително подчертава един проблем, който нашите все по-сложни инструменти създават на нас, простосмъртните, презентацията на Мъск илюстрира още едно измерение на конвергенцията. Самият предприемач се превърна в медиума, чрез който изумителното послание пристигна в публичния дискурс: тъй като нашите комуникационни инструменти бързо стават твърде мощни, за да можем ние, хората, да ги контролираме, ние трябва да се слеем с тях. Нима обществото е просто икономика?

Ако хората искат да продължат да добавят стойност към икономиката, те трябва да увеличат своите способности чрез сливане на биологичената и изкуствена интелигентност. Ако не успеем да направим това, рискуваме да станем „домашни питомци“ за изкуствения интелект (Мъск, 2017).

Отговорът на Оливия Солон е да постави под въпрос правотата на Мъск относно декларираната необходимост за киборгизация на човека (Солон, 2017). Отново виждаме персонификация на инструменти, издигащи изкуствените, неодушевените предмети до статута на автономни и суверенни агенти, като същевременно стойността на хората се свежда единствено до техните данни (Hirsch, 2013). Пропити със свобода на действие, инструментите заемат социална позиция като естествени продължения на властовия елит, като малки братчета на техния Голям брат (Klaehn et al., 2018, стр. 182) Такива са характеристиките на инструментите, родени от силата на технократите, които виждат в „пробивното повишаване на производителността, задвижвано от технологии“ още по-големи възможности за улавяне и контрол на човешките ресурси. Шошана Зубоф обобщава проблема с горчива ирония:

Някога търсихме в Google, но сега Google ни претърсва. Някога мислехме за цифровите услуги като безплатни, но сега надзорните капиталистите ни смятат за безплатни (Zuboff, 2019a,b).

Промените в парадигмите на обществата през историята обаче не са изненадващи за внимателните наблюдатели. През 1980 г. Например, Бертрам Грос прогнозира конвергенцията на масовото потребление и корпоративния контрол на масите с появата на нови информационни технологии. „Събирането на информация вече е възможно чрез все по-софистицирани системи,“ отбелязва той, „включително по-зловещите форми на дистанционно електронно наблюдение“ (1980, стр. 49). Катрин Албрехт и Лиз Макинтайър описват това ниво на конвергенция в електронното наблюдение като индустрия, която „е патентовала някои фантастично зловещи бизнес похвати в научнофантастичен стил“ (Albrecht and McIntyre, 2005, стр. 4).

С продължаващия напредък в скоростта на обработка и мрежовите изчисления, Грос отбелязва, че „най-обезпокоителното е, че средствата за контрол над тази голяма маса са разработени до такава степен, че централизираните системи могат да следят невероятни количества информация в дълги поредици от широко разпръснати и децентрализирани дейности” (1980, с. 49). Виждайки смайващия напредък в производството на инструменти, защо не успяваме да видим по-нататък как тези нови инструменти фундаментално ще променят бъдещето?

Пандемичен Неолиберализъм

Новите инструменти пораждат нови възможности за присъединяване на масите към днешния неолиберален проект. Ако започнем да вярваме, бидейки толкова моделирани от културата, образованието и медиите, че времето е пари, ще е логично да заключим, че единствено ефективното използване на времето за натрупване на пари би трябвало да бъде основното в нашата ценностна система и житейски цели. Интеграционната пропаганда работи за изграждане на самоизпълняващо се пророчество – новите инструменти и практики за ефективност въведени в транзакцията създават положителна обратна връзка в система, която естествено все повече се нуждае и очаква по-високи нива на ефективност. Оттук произлиза и днешната пропаганда, която агитира за ценността на безпроблемните бизнес транзакции, а това от своя страна допълнително деградира социалното взаимодействие, което би могло да се развие и потенциално да наруши ефективността на системата, нейните инструменти и практики.

Упорит борец за свободен пазарен капитализъм, неограничен от регулации, Ръш Лимбо отбеляза например, че McDonald’s най-накрая е решил проблема с потъващата стойност на акциите си, след като „замени 2500 човешки същества с цифрови павилиони“ (Limbaugh, 2017). И в този пореден пример на замяната на непредсказуеми човешки същества с лъскави и ефективни нови павилиони ние виждаме как конвергенцията на човек и машина ни оформя и заглушава.

В такъв социален свят ефикасните инструменти оформят възприятието, които помагат „стремежът към ефективност да се превърне в почти универсално желание“ (Ritzer, 1993, стр. 35). Следователно системата третира ефективността като предпоставена универсална ценност, но Джордж Уудкок ни напомня в своето вечно есе „Тиранията на часовника“, че „Пълната свобода предполага свобода от тиранията на абстракциите, както и от човешки диктат” (Woodcock, 1944/1998, стр. 301). Докато Лимбо продължава традицията в представянето на настоящата система за безспорна и универсална, той също така загатва за новия либерализъм, който Уенди Браун разглежда в книгата си Undoing the Demos: Neoliberalism’s Stealth Revolution (2015)(Нeвидимата неолиберална революция). Неолиберализмът, отбелязва Браун,

разпространява пазарният модел във всички области и дейности, дори там, където парите не са фактор, и напълно конфигурира хората като пазарни участници, винаги и навсякъде, единствено като Homo Economicus (Brown, 2015, стр. 31).

Предимствата от ефективността в бизнеса са толкова впечатляващи, че заглушават дори и политическата класа. Даниел Фусфелд отбелязва, че „докато една икономическа система осигурява приемлива степен на сигурност, растящо материално богатство и възможност за неговото по-нататъшно увеличаване при следващото поколение, средният американец не пита кой управлява нещата или какви цели се преследват“ (Фусфелд, 1989, стр. 172). Инструментите за автоматизация станаха толкова ефективни, че не само заменят хората в традиционната работа, но и заплашват да лишат масите от съпротива срещу собствената им планирана маргинализация и отпадане.

Що се отнася до необходимостта от запазване на тази система, Силвия Федеричи отбелязва, че капитализмът, чрез нарастващата приватизация, трябва да придобие скрит контрол върху ресурсите и средствата за производство, които са от основно значение за възпроизводството на нашия живот – земята, гората, водите:

Процесът на лишаване от собственост продължава и днес да се ускорява и… протича с опустошителни темпове и това е… една от основните борби на планетата, особено в така наречения свободен свят…. Когато лишавате хората от техните средства за препитание, вие също ги лишавате от знанията, които натрупват при обработването на земята. Това също лишава хората от политическия им… капацитет за самоуправление,… общностна солидарност и вземане на решения (Federici, 2017).

Хенри Жиро описва тази постановка за постоянна саможертва като „машина за еднократна употреба“, която е „безмилостно ангажирана в производството на визия за неограничен индивидуализъм, която едновременно разтваря социалните връзки и премахва всяка жизнеспособна представа за свобода на действие от пейзажа на социалната отговорност и етични съображения ” (Жиро, 2014). Тази идеология разтваря  традиционните идеи и ценности в едно сплотено общество и в резултат на това разделя и завладява хората – разделяйки гражданите на конкуриращи се племена от пазарни участници, чиито средства за справяне в социално-икономическата обстановка се различават значително.

Неолибералната идеология работи за по-нататъшното манипулиране на човешките емоции (но само дотолкова, доколкото емоциите могат да бъдат манипулирани в интерес на увеличаване на потреблението на продукти и допустими според идеологията идеи) (Packard, 1957/2007, стр. 32; Bergman, 2018, стр. 161 ). Гражданите се разглеждат като свръхрационални хищници, които бродят по свободния пазар, целенасочено фокусирани върху обслужването на първичните си пориви. Неолибералният проект е светът на социалния дарвинизъм, където човек за човека е вълк, където само физически най-силните, с умове, адаптирани да действат инстинктивно според пазарните условия, ще оцелеят на бъдещия глобален пазар, който ще поеме целта и смисъла на гражданското общество, където членовете спазват споделено чувство за стойност в общите блага и общото благо. Пиер Бурдийо посочи в началото причините и последиците от този проект:

Движението към неолибералната утопия за чист и съвършен пазар става възможно благодарение на политиката на финансова дерегулация. (…) в… нацията, чието пространство за маневриране непрекъснато намалява. По този начин се появява дарвинисткият свят – това е борбата на всички срещу всички на всички нива на йерархията, която намира подкрепа чрез всеки, който се вкопчва в работата и организацията си в условия на несигурност, страдание и стрес (Bourdieu, 1998).

Две десетилетия след описанието на Бурдийо на очакваната неолиберална утопия, ние можем да видим как идеологията на социалната справедливост е изиграла ключова роля в заличаването на социалните връзки, тъй като инструментите на социалните медии по ирония на съдбата служат като платформи за по-нататъшно трибализиране на политическите общности (Kramer et al. ., 2014). Освен борбата с всички във „война на всички срещу всички“, политическата общност, отбелязва Милър, е ефективно разчленена.

– общество, балканизирано по раса и пол, както и на „сини“ и „червени“, така че необходимата солидарност към неимащите вече изглежда невъзможна. Въпреки, че това развитие беше ускорено, ако не и инициирано от ЦРУ от края на 60-те, сега то е универсализирано от социалните медии, които предлагат илюзорната утеха на доведеното до крайност чувство за принадлежност и позволяват на всеки от нас да се изявява категорично срещу „Тръмп“,  „Путин“, „Килари“, „фашисти“, „хомофоби“, „анти-ваксери“, „антисемити“ или каквото и да е друго племе, което трябва да мразим. Така социалните медии ни превръщат в продуктивни пропагандисти на войната; и сега, когато всички сме „под тяхното крило“, повечето от нас нямат какво друго да правят, освен да се обръщат към Facebook, Twitter, Instagram, 24/7 (Милър, лична комуникация).

Тази система, управлявана от технократичен елит, ще остане неоспорена, докато обещанието за материално богатство може да бъде поддържано.

Бертрам Грос съзря в този нововъзникващ ред приятелски вид фашизъм, при който един „концентриран, безскрупулен, репресивен и милитаристичен съюз между големия бизнес и голямото правителство цели да запази привилегиите на свръхбогатите и корпоративните надзорници , както и дисциплината във военния и гражданския ред” (1980, с. 167). Той посочва, че това прекрояване на социалния свят е представено в публичния дискурс като изключително „разумно“ и неизбежно, защото е изцяло приятелски настроено към бизнеса  и по този начин е неразделна част от логиката на ефективния и свободен пазар. Проблемът за гражданите, които се стремят да запазят независимостта, автономията и суверенитета, е първо да забележат как с намигване и усмивка конвергенцията заплашва основните права под прикритието на „обичайния бизнес“. След 11 септември, „обичайният бизнес“ е изцяло фокусиран върху засилването на безопасността и сигурността, така, както се визира от партньорството „Голям бизнес-Голямо правителство“, обслужващо свръхбогатите, корпоративните надзорници и техните функционери във военния и граждански ред” (Грос, 1980, с. 167).

Скорост и безопасност: За ваше собствено добро.

„Човечеството едва забеляза,“ отбелязва Едуин Блек, „когато концепцията за масово организирана информация тихомълком се появи, за да се превърне в средство за социален контрол, оръжие за война и пътна карта за групово унищожаване“ (Black, 2001, стр. 7). Въпросът е от какво значение са инструментите на настоящия период от информационната ера за новия социално-икономически ред? Инструментите са в самия център на една зараждаща се система на глобално робство, чийто образ обаче е леко замаскиран от примамливата интеграционна пропаганда, оптимистичните картини и използвания език, възхваляващи напредващия технологичен прогрес. Вълнението, генерирано от все по софистицираните технологии, тяхната скорост и ефективност, заглушава  гласовете, предупреждаващи за предстоящото глобално заробване.

Съвременната история предоставя прецедент и контекст. Блек идентифицира компютъра, като ключов инструмент в премоделирането на човека и обществото. Без изчислителните машини, предшественици на компютъра, лидерите на Нацистката партия не биха могли да организират и изпълнят своите планове за идентифициране на нежеланите, изгонването им от обществото, конфискуването на техните активи; изпращането им в гета; депортирането им; и накрая, предприемане на мерки за тяхното унищожаване (Black, 2012).

С помощта на машината Hollerith на IBM (примитивен предшественик на днешния микропроцесор), Третият райх можеше да съхранява информация за всеки процес, индивид или местоположение чрез изобретателността на дупките, пробити върху хартиени карти в колони и редове. Информационната ера, родена не в Силиконовата долина, а през 1933 г. в Берлин, индивидуализира статистическата информация. „Мога не само да те преброя като член на тълпата“, отбелязва Блек, „но мога да персонифицирам информацията, която имам за теб“ (2012) – къде живееш, каква е професията ти и къде са банковите ти сметки.

Може би най-голямото постижение в кодирането на хартиени карти с етнографски данни се проявява в конкретната му проява при татуировки, изписани върху предмишниците на затворниците от концентрационните лагери. Номерираните знаци служеха като концептуални вериги, които свързваха затворниците с машините на Холерит, които анализираха уникалната им човешка същност на социални, икономически и етнически категории. Категориите са от ключово значение както за издигане, така и за маргинализиране на другите. „Повечето прояви на категоризиране“, отбелязва Джордж Лакоф, „остават автоматични и неосъзнати от обществото, и ако изобщо осъзнаем нещо, то е само в проблемните ситуации“ (Лакоф, 1986, стр. 6).

Латентните стереотипи и предразсъдъци, които хората на власт имат, стават известни само когато тези когнитивни конструкции се превърнат в изречени думи, наложени политики и/или насилствени действия. Проблемният случай с нежеланите елементи за Хитлер, например, беше дилема преди всичко на ума, на съзнателна категоризация, която се нуждаеше от разрешение чрез популяризиране на заплахата, която той чувстваше, че евреите представляват за чистотата на по-голямата култура и общество. Това беше направено, отчасти, чрез даване на глас на неизказани чувства. Докато служи като министър на пропагандата, Йозеф Гьобелс създава водещите разкази, които служат за позициониране на евреите и други нежелани лица в категорията на нечовеците. Паралелно с модифицирането на общественото възприятие чрез медиите протичаше работата на машините за табулиране, които поставиха заловените хора под зорките очи и ръцете на властите, усъвършенстващи инструментите за Окончателното решение.

Според Теодор Портър „Една от задачите на историята е да идентифицира източниците на това, което ентусиастите обявяват за напълно ново и революционно“ (2016). Едуин Блек открива в историческите записи как машината на IBM Hollerith е революционизирала ефективността при справянето с досадните рутинни действия и необходимите нива на внимание, които изискват огромните количества данни касаещи населението. Огромните количества числови данни най-накрая могат да бъдат манипулирани по начини, които превръщат абстрактните числа в по-смислени портрети на реални хора. Този невероятен нов свят на масови данни дойде, за да интегрира странното с баналното, концептуалното с материалното и иновацията с обикновеното.

Блек размишлява защо IBM се е включила в пазара на фашистки лагери на смъртта. „Никога не е ставало дума за антисемитизъм“, твърди той, „никога за нацизъм; винаги ставаше дума за пари.” Ставало е въпрос за смъртта като доходоносен бизнес на определен пазар. Докато сляпото преследване на пари оформя плодовете на човешката дейност в продукти за масово потребление на пазара, този страстен стремеж към мамона в съвременния живот парадоксално заплашва да превърне хората, било то частично или изцяло, в продаваеми стоки и стоки за еднократна употреба.

Позовавайки се на този процес като „третата вълна на маркетизация“, Майкъл Бурауой говори за съвременни пазари, където дори „части от човешкото тяло… са се превърнали в стоки, които се купуват и продават“ (Burawoy, 2017). Следователно, ако затворът и робството са започнали със затворника от Аушвиц, татуиран с аналогов номер на Холерит (както разкрива изследването на Блек), новото робство ще приключи с концлагерен затворник, микрочипиран и присъстващ в глобалната матрица като дигитален идентификационен номер. Инструментите на матрицата в момента се появяват навсякъде, интелигентните камери и сензори на реалния свят, допълнени от очилата на виртуалната реалност в Интернет на нещата (IoT). Те са натрапвани на хората в хитри маркетингови кампании, дирижирани от овластения елит. Този неумолим поход към доброволно робство в новия световен ред на глобалната икономика не трябва да бъде изненада за онези, които са наблюдавали с безпокойство инструментите на големите данни, прилагани към всички продукти и стоки, както органични, така и неорганични.

Като 12-цифрен цифров идентификатор, универсалният продуктов код (UPC) се появява за първи път през 1971 г. и е предназначен търговски артикули. Вездесъщият дизайн на IBM за UPC, който виждаме днес, революционизира проследяването и контрола на целия материален инвентар в точката на продажба. Не след дълго баркодът (както е известен) започна да се появява в етикетите за добитък. В повечето случаи маркерът върху животното е доказателство за собственост. Днес белегът на собственост е новият чип „PersonalCell“ на IBM/Sony – чип за радиочестотна идентификация (RFID), „по-малък от оризово зърно“ (Abate, 2014) и имплантируем под кожата, не само при добитъка и домашните любимци, но, най-важното, и при хората. Дали този имплантируем чип надлежно полага основата на тоталитарната дистопия?

Джеферсън Греъм ни напомня, че на човешките същества се гледа като на не повече от домашни любимци от страна на властовия елит: „В крайна сметка ще получите чип“, отбелязва той (Graham, 2019). Неговият труд представя новите инструменти като автономни заплахи за човешката свобода и суверенитет, аналогично на кучетата на войната, които пуснати срещу врагове, разкъсват телата им. „Тенденцията“ отбелязва Лий Браун, „съвпада с похода на Швеция към безкасовото плащане, където банкнотите и монетите съставляват само 1% от шведската икономика“ (Асошиейтед прес, 2017; Savage, 2018; Браун, 2019). Голяма част от дискурса около заплахите за системата (Broudy and Tanji, 2018) и за човешката свобода и суверенитет е пропит с образите на войната, която изправя човека срещу собствените му машини.

Менстрийм пропагандата до голяма степен обаче прикрива замисъла на агентите стоящи зад тази война срещу свободата, мрежата от технократските печалбари, успява да наложи своите теми и тези като доминиращи в публичния дискурс. Имайки неограничен достъп до мейнстрийм медиите, които всъщност притежават, технократите разпространяват сценариите за новата икономика, управляват и манипулират „информацията в този управляван от данни свят, все повече припознаван като вълнуващ, секси и напълно модерен. И това не се случва за първи път,… Поне от началото на културата на печата, предизвикателствата относно информацията се свързват със смели нови технологии“ (Porter, 2016). Днес имплантируемият чип се представя като смел нов инструмент, неговото приложение се обявява за съвършено нормално в корпоративните медии. Приписваната му ефективност е толкова вълнуваща и жизненоважна, че никой от масите не си задава въпроса къде тези инструменти ще отведат човечеството.

В своя труд от 2010 г. „Сценарии за бъдещето на технологиите и международното развитие“, президентът на Фондация Рокфелер отбелязва, че „Един важен  и нов компонент на нашия стратегически инструментариум е планирането на сценарии, процес на създаване на разкази за бъдещето въз основа на фактори, засягащи дадени предизвикателства и възможности” (Родин, 2010, стр. 4). Елитните разказвачи се нуждаят от глобална публика, и внимателно следят реакциите и относно най-новите разкази, които създават.

Заключение

Завършваме с поглед към историята, с идеята читателите да се замислят, кога призракът на технократичната дистопия започна да се появява в контекста на възникващия „военно-индустриален комплекс“ (Айзенхауер, 1961). Олдъс Хъксли предупреди света 4 години преди известното прощално послание на президента Дуайт Д. Айзенхауер, което предупреждава гражданите за нова заплаха за мира. Интервюто на Хъксли с журналиста Майк Уолъс предсказва време, когато съобщенията за връзки с обществеността, контролирани от властовия елит, ще заплашват да подкопаят способността на човека да разсъждава и по този начин, като троянски кон, ще отворят вратите за атаки срещу човешките права и суверенитет. Хъксли започва с презумпцията, разработена по-рано от Уолтър Липман, че лидерите трябва да „произвеждат съгласието“ (Lippmann, 1922, стр. 248) на хората, които управляват.

… ако искате да запазите властта си за неопределено време, трябва да получите съгласието на управляваните и те ще направят това отчасти чрез наркотици, както предвидих в „Прекрасен нов свят“, отчасти чрез тези нови пропагандни техники (Huxley, 1958).

Дори един бегъл поглед към нарастващата обсесия на Съединените щати към лекарствата, датираща от началото на 60-те години на миналия век, и възхода на американската фармацевтична хегемония, ще доведе случайния наблюдател до извода, че огромни части от населението са направени покорни и удобно вцепенени, заглушени , упоени и маргинализирани вследствие на десетилетия на „масово свръх-предписване на медикаменти“ (Frances, 2012; Insel, 2014).

„Те ще го направят“, отбелязва Хъксли, „като заобиколят рационалната страна на човека и се обърнат към неговото подсъзнание и по-дълбоките му емоции, и дори към физиологията му, и така го накарат наистина да обича своето робство“ (1958). С множеството лични домашни асистенти от Amazon, Apple, Google, Microsoft, Facebook и др., които сега се появяват в безброй домове, дълбокият универсален копнеж за социална връзка, безопасност и сигурност вече е подсигурен чрез постоянно подслушване от водещи търговски компании, маркетингови специалисти, както и от държавата (Broudy and Klaehn, 2019; Fowler, 2019). С постоянно присъстващия страх от някакъв нов заплашващ терор, митологизиран в основните медии от водещите пропагандисти, същевременно смекчен от лесния, ефективен и повсеместен достъп до стоки и услуги, хората остават „силно податливи към приемане на екстремни спешни мерки“ (Робинсън, 2020). „Имам предвид, мисля, че това е опасността хората да бъдат по някакъв начин щастливи при новия режим, но че ще бъдат щастливи в ситуации, в които не трябва да бъдат щастливи“ (Хъксли, 1958).

През 1944 г. Карл Полани вижда в действие три „фикции“, които биха задвижвали подобна пазарна икономика: (а) човешкият живот да бъде подчинен на пазарните изисквания и да бъде преустроен като „труд“; б) природният свят да бъде подчинен и преустроен като „недвижима собственост“; и (в) действието на размяната да бъде предефинирано в „капитал“. Целият живот, природа и обмен да бъдат превърнати в неща, да станат средства за доходност. „Такава институция не би могла да съществува дълго време, без да унищожи човешката и естествена субстанция на обществото,” твърди Полани (Polanyi, 1944/2001, стр. 3). Днес Майкъл Ректенвалд вижда „великата трансформация“ на Полани като архипелаг на Google, където „Big Digital“ заплашва човешкия суверенитет със своите „разширени възможности за надзираване, шпиониране, запис, проследяване, разпознаване на лица, създаване и разпространение на роботи, наблюдение, групиране и профилиране, социално оценяване, ограничаване, наказване, остракизиране, обезличаване или по друг начин контролиране на населението…” (2019, стр. 30).

Към момента на писането на тази статия виждаме в настоящата пандемия на COVID-19 ясен път към „Смелия нов свят“ на „Големия Дигитален“ – планираното изчезване на твърдата валута и нейният заместител, имплантиран в хора, принудени да бъдат социално дистанцирани, микрочипът като спасител на големите технологии, възкресен от „супер-хищниците без съвест, без съпричастност,  целящи да накарат всички да паднат на колене“ (Клинтън, 1996). Въпреки че, както обсъдихме, приятелският фашизъм се появява под различни образи, остава особено „трудно за мнозина да възприемат Бил Гейтс като опасен авторитарен тип, както и евгеничен фанатик“. Бидейки облечен в „тези пастелни пуловери и тази шантава усмивка, звучащ по-скоро жабата Кермит, отколкото  като Адолф Хитлер и подслаждащ публичната си комуникация с алтруистично звучащи нотки“ (Frank, 2009; Harlow, 2009; Милър, лична комуникация). Но ние призоваваме читателите да размислят върху инициативите, „подкрепени от фондацията на Бил и Мелинда Гейтс“ и други, които сега са в ход, целящи да нахлуят в неприкосновената суверенна цялост на човешките същества с „инжекционни наночастици, които разкриват лична информация“ (Wu, 2019).

От пускането на Windows 3.0. през 1990 г. продължава неумолимата борба с вирусите. Чудим се какво ли реално ще ни струва да се ваксинираме срещу монополистичното дивачество, което сега вдъхновява изграждането на глобалната „контролна мрежа“ (Eclinik, 2019) и ни увещава да приемем новите инжекционни разтвори.

източник:

https://www.frontiersin.org/articles/10.3389/fcomm.2020.00037/full