В публичния дискурс от доста време се лансира мнението, че всичко случващо се е вследствие на неизбежни детерминистични процеси, определени от човешката еволюция(Детерминизъм, Историцизъм). Че нямало как иначе да се равива светът. Че хората били станали твърде много, и затова не можело всеки да си прави каквото си иска. Че несвободата и разделението на хората  била цената на Цивилизацията и Прогреса. Че отделният индивид бил нищо, а Държавата – всичко. Че трябвало да се примирим с ролята си на „част от цялото“… И така нататък…

Но вярно ли е това наистина? Дали съдбата на индивида е да бъде просто „бурмичка в Машината“? В такъв случай възниква въпросът кой проектира и създава „машината“ и дали „машината“ е добре направена, кой носи отговорност, ако нещо в нея се повреди(няма как бурмичките да са отговорни, нали?). В крайна сметка се прокрадва съмнението, дали обществото изобщо може да се разглежда като машина? В книгата си „Отвореното Общество и Неговите Врагове“ британският философ Карл Попър застъпва идеята, че противно на тези механични сравнения, обществото не е машина(в труда си той използва понятието „организъм“), а процес (Popper, 1945). Пак там Карл Попър критикува Детерминизма и Историцизма, защитавайки идеята, че в човешката история няма цикли и предопределености, както и че исторята никога не се повтаря, нито пък следва някаква обща логика, която да я прави предвидима.

Що се отнася до еволюцията и прогреса, нима някой е доказал, че те винаги следват една единствена посока, посоката на днешното развитие, на “механизацията”  на обществото и културата, на корпоративния диктат, на човешкото обезличаване и поробване? Дали наистина това развитие е неизбежно, за каквото се представя?

Възможните алтернативи на статуквото енергично се заклеймяват от страна на системната пропаганда като упадъчни и водещи до социален разпад и разложение, те се представят в някакви крайни и изкривени картини на тържествуваща анархия, извратеност, която се е превърнала в норма и тотален социален и ценностен хаос. Днешните елити се опредставят за защитник на културата и цивилизацията пред либералното „варварство“, а експлоатацията и неравенството се оправдават като интегрален елемент на цивилизацията. Истинското варварството обаче,  се състои в безмилостната и методична деградация на мнозинството от страна на малцинството, посредством лостовете на неолибералната икономика и корпоратокрацията, които обричат хората на съществуване на едно битовистично ниво, на безкрайна борба с проблеми, които биха могли да бъдат решени при една по добра и хуманна организация на икономиката и социалния ред.

Колективистите твърдят, че индивидът е функция на обществото и средата. Но нима и обществото не е функция на индивида? Корпорациите, претендиращи, че говорят с гласа на науката(този сбор от научни направления, финансирани от самите тях) ли трябва да решават докъде да се простира свободата, личният избор и свободната воля, които са свещени дори според Библията? Тази наука отговорила ли е на въпроса, защо сякаш хората  сме устроени да се борим за свободата, личния избор и собственото си достойнство, дори понякога с цената на живота си? Или пък защо наричаме дистопичните творби мрачни вместо светли? Защо няма известно произведение на изкуството, вдъхновено от несвободата, подчинението, диктата(тук изключвам пропагандните на даден режим произведения), докато творбите изразяващи и възхваляващи свободата пълнят музеите и изпълват човешките души с възторг и ентусиазъм? Чрез Прокрустовото ложе, в което Системата поставя Човека, в опитите си да го стандартизира, не се ли опитва да отреже от него точно тези части, които го правят Човек?

Новелата „Дивергенти“ на писателката Вероника Рот (Roth, 2011) дава повод за размисъл, какво би станало, ако от човешката природа започне да се премахва това, което някой смята , че му пречи. Концепцията на книгата е, че всичко в човешката природа е взаимосвързано и холистично, като поради тази причина премахването на нещо от човека(в романа чрез генетично инженерство) се отразява на цялостното човешко поведение и същност, а не само на определен негов компонент, намиран за нежелан от някого. Така че редуцирането и профилирането на човека според нечии виждания за общество и прогрес би довело единствено до катастрофа.

Както не може да се строи животът на хората, така не може да се строи и човекът.

Всеки от нас е различен, всеки от нас следва да извърви своя собствен, личен път към себе си. Няма рецепта как да живеем и какви да бъдем. Общество, което се опитва да убие индивидуалността в крайна сметка убива себе си, защото се превръща в една безжизнена сива маса от роботи, която няма от какво да се задвижва.

Олигахията и елитите, в опитите си да противопоставят индивидуализма на солидарността, се опитват да налагат колективистична философия на подчинение на индивида пред колектива. Те се опитват да приравнят понятието за солидарност с колективизъм. От друга страна обаче, те проповядват един дикенсов капитализъм, в който няма и капка солидарност. Те са против социалната държава, чийто основоположен принцип е солидарността и вече дори се опитват да отрекат справедливостта като ценност, противопоставяйки на нея някакъв социален дарвинизъм и „обществена необходимост“. Но справедливостта е заложена при всички социални животни, като необходимо условие за съвместно съществуване. Иначе от социума не би имало смисъл, ако повечето губят от него.

Днес визиите за бъдещето игнорират вроденото в нас. Арогантността на механистичната, материалистична наука, която ги задвижва, изглежда няма граници. Мъдростта на Питагор, който е доказал още в Античността, че човек колкото повече знае, толкова повече не знае, защото нарастналото познание увеличава допира с Неизвестното, е забравена. Днес парадигмата е механична, доминира схващането, че бъдещето може да се предвиди и програмира с все по мощните компютри, без да се задава въпросът, може ли свръхмощните компютри да предвидят ефекта породен от собствената им мощ? Могат ли да изчислят „Ефекта на Пеперудата“, който пораждат с всяко свое изчисление?  Предвидим ли е светът, програмируем ли е той, и ако е така(в което дълбоко се съмнявам), би ли имало начин прогнозите и визиите за него да не се повлияят от користта и манията за власт на тези, които биха могли да го предвидят и изчислят?

Във филма „Неуловим“(2008 г., с Анджелина Джоли и Морган Фрийман), се разглежда този проблем. Във филма една секретна организация, посветена на това да брани човечеството, периодично получава имената на хора, които трябва да бъдат елиминирани, за да не навредят на неговото развитие. Това става чрез някакъв езотеричен механизъм наречен „Станът на Съдбата“. Тези хора, не се непременно престъпници или злодеи, дори по често представляват обратното, но „Станът на Съдбата“ периодично извежда имената им без обяснения. И въпросните хора биват ликвидирани от организацията. За доброто на човечеството. Накрая се разбира, че началникът на тази организация(Морган Фрийман) е подменял имената, получавани от Стана на Съдбата, за да се сдобива с все по голяма власт. Разбирайки това, Анджелина Джоли успява да разбере кои са последните автентични имена, които Станът е определил за унищожение, и установява, че това са всички членове на организацията. Накрая, само с един куршум, тя убива всички от групата(включително и себе си) и така филмът свършва.

Днес модерната наука и в частност квантовата физика, се сблъсква с парадокси, които човешкият мозък просто не може да проумее. Тези парадокси насочват мисълта към древните източни философски учения, които противоречат на грубия материализъм на западното мислене и наука.  Но въпреки това днес откритията на квантовата физика, отричащи обективната реалност, загатващи, че наблюдател и наблюдавано са една система, се игнорират, някак си остават извън обществения фокус. Идеята, че случващото се с нас е следствие на нашите  вътрешни процеси, емоции, нагласи, мисли и представи официално се отрича от материалистичната парадигма, която обаче зарежда индивида с тези прозаични мисли и нагласи, които в крайна сметка формират него и живота му.

Можем ли да се откажем от нашата автономност? От правото да създаваме себе си и живота си, от свободата си, достойнството, личния избор? Какво би останало тогава от нас, от нашето съзнание, от Духа и Душата ни? Можем ли да поемем отговорност за това, което не сме избрали сами? Искаме ли механично бъдеще, в което няма място за Индивида и Личността? Искаме ли Гугъл(например) да ни казва(или по скоро да ни внушава, да ни програмира) как да живеем, за кого да се оженим/омъжим, дали да имаме деца и колко, какво да работим, какво да харесваме, как да си прекарваме свободното време, какви книги да четем(ако изобщо), какви мечти да имаме? Искаме ли алгоритми да ни управляват и програмират, така че да се превърнем в ботове на корпорациите?

Искаме ли „Науката“(т.е. текущата и вероятно цензурирана версия) да решава вместо нас и да определя какви да бъдем?

Вероятно повечето от нас не.

Декарт е стигнал до идеята „Мисля, значи съществувам“. Ако някой друг мисли и решава вместо нас, тогава ние ще съществуваме ли? Поне като съзнателни личности и индивиди?

Аз вярвам, че човешката природа не пасва на ред без свобода, справедливост и автономия.Човек не може да живее в „матрица“, той има сетива и способности, с които разпознава фалша в живота. Така както разпознаваме фалшивото пеене и мелодия, така разпознаваме и дисхармонията във всичко останало. Днес системата се опитва да вкара човека в матрица, в която всичко ще е научно регулирана имитация, илюзия. Целта е всичко в живота на човек да стане изкуствено, плод на моделиране на индивида и неговата среда. Всичко да бъде остойностено и да стане предмет на пазарни взаимоотношения, а човешките контакти сведени до размяна на стойности.

Но тази подмяна на човека, този масов фалш ще се провали, както са се проваляли всички други подобни опити досега. Животът не може да съществува в матрица и да се развива чрез команди и програми. Животът е спонтанен, той е свободен, и само и единствено тогава той процъфтява. Изкуственото се проявява в човешкото съзнание като усещане за фалш и безсмислие, което води до апатия, нихилизъм и разпад.

Навремето, в Северна Америка робовладелците се опитвали да накарат внесените от Африка роби да се размножават, защото това е щяло да им излезне по евтино, отколкото непрекъснатия „внос“ на роби от африканския континент. Този опит обаче не е сработил. В историята има и много други подобни примери. Животните в зоопарка също рядко се размножават, защото макар и храната там да им е осигурена, те нямат свобода. Единствено добитъкът се размножава, но той не може да оцелява сам. Човек хилядолетия е деградирил дивите турове и ги е превърнал в овце, неспособни да живеят в природата сами. Сега той се опитва да направи това и със себе си. Ако успее, човешкият род просто ще се самоунищожи, ще загуби своята сила, жизненост и интелект, ще спре да еволюира, ще деградира и ще изчезне.

Несвободата, потисничеството и насилието, създаващи примитивен ред, имат своите естествени граници. Те генерират все повече проблеми, които отнемат от енергията на системата, която все повече отива за справяне с тях, вместо за развитие. Но опитите за неутрализиране на текущите проблеми само създават нови проблеми, така проблемите се натрупват и накрая довеждат системата до разпад.

Днес Олигархията е въоръжена със своите високотехнологични оръжия и психологически науки, чрез които се опитва да контролира всичко.  Тя се опитва да наложи примитивните си разбирания за живота и човека със сила, хитрост и коварство. Опитва се да сведе мистерията на Живота до („научна“)идеология и до поредица от стойности и алгоритми, същевременно игнорирайки това, което не може да измери и вероятно никога няма да може да измери. В преследването на тези си цели тя игнорира и факта, че познанието е безкрайно и от всеки негов връх се разкриват нови и по високи върхове. Елитите и технократите не могат да разберат, че към живота се подхожда не с арогантността на науката, а с мъдростта и преклонението пред вселенския ред, пред това, което остава загадка, но за чийто проявления човек е надарен със сетива и усещания. „Човешкият фактор“ със своята привидна алогичност винаги ще остава извън социалните уравнения на технократите.

Така че технологията не променя нещата. Дори и да тушира проявленията на една закономерност, която тя би определила като проблем, тази закономерност би се проявила по друг начин, отново и отново.

Включително и като съпротива.