-Ще ви убия! – просъска кардиоложката, когато отворих вратата на кабинета и.

-Моля? – репликирах аз, опитвайки се да асимилирам странния поздрав.

-Ще ви убия! – настоя тя, преценявайки ме от дивана в кабинета, на който се беше разпoложила. Изражението и беше спокойно и невъзмутимо, сякаш ми беше казала “Добър ден”. Дребна възрастна жена над 70-те, би трябвало да е в пенсия.

-Но защо ще ме убивате, какво съм направил? – попитах със закачлив тон, опитвайки се да влезна в тона на предполагаемата шега.

-Ами просто така. – отклони въпроса жената, надигайки се от дивана в посока бюрото.

Последваха обичайните въпроси и процедури, свързани с кардиологичния преглед. Когато съобщих годините си, лекарката ме погледна в очите и безапелационно ми съобщи:

-Моят син е по възрастен от Вас, но изглежда много по млад!

Отвърнах с усмивка и свиване на рамене. Още от ученик изглеждам по  млад за възрастта си. Дори и днес, въпреки бялата коса по слепоочията, хората ми дават между 5 и 10 години по малко. Спортувам, не пуша, взимам хранителни добавки, но май е по скоро до ген.

Последва лекция за чудодейни африкански билки, които поддържали цялото семейство здраво и младолико. За тези билки тя била научила през петте години работа в Судан. За това време изкарала пари за два апартамента и две коли, за двамата си сина.

Та билките  помагали и срещу побеляване и оплешивяване отбеляза тя, поглеждайки ме изпитателно. Нейната коса била чисто бяла преди химиотерапията, но сега била тъмна и здрава. Освен това преборила рака успешно благодарение на билките. Но дори  без билки, шампоанът можел да се подобри с подръчни средства. Ако в който и да е шампоан се добави аспирин, бакпулвер, сол и още нещо, което забравих, казваме “Чао” на побеляването и оплешивяването.

Добре. Още малко остава. Ще изтърпя изкудкудякалата шантавелница. Не съм сигурен обаче, че е изкудкудякала. По своята специалност и въпросите, свързани с прегледа, говори доста смислено и адекватно. Дали не разиграва някакъв театър, за да си продава билките? Ще видим.

Тя записва заключението си в папката, съдържаща документацията за операцията. Операцията… Мисълта за нея ме изпълва с възмущение и гняв. Нямаше да съм тук, ако не беше безхаберието на не един, а на двама лекари!

Не може да отидеш на платен преглед в реномирана болница с оплаквания, насочващи към скъсан бицепс, и да не те прегледат на ехограф! След най повърностен и кратък преглед да ти кажат, че е просто възпаление, да ти предпишат противовъзпалителни и да ти кажат чао.

А още повече не може след седмица, когато мускулът вече започва да се свлича надолу и да се деформира, друг лекар в друга болница да те успокои, че това е просто оток, който ще мине! И също да не сметне за нужно това да се погледне на ехограф!

Съмнението постепенно се разсейва. Трябва да вярваме на авторитетите! Те са учили години, а аз просто чета Chat GPT и Gemini!

Минават още две седмици, през които умерените болки и ограничената подвижност на ръката не са в състояние да разсеят вдъхнатия ми от лекарите оптимизъм. Докато една сутрин не си казвам “Я да видя как е бицепса, изчезна ли вече този оток?”

Не, отокът не е изчезнал, а е прерастнал в грозна деформация. Мускулът се е свил на топка в стил “Попай”. Да, това е популярното име на това състояние – “Синдромът на Попай”, при който скъсаният или откачен мускул се смъква надолу и добива формата на топка, като над него остава хлътнала дупка.

Забавно, но не и за мен. Операцията няма да възстанови предишното положение. Мускулът се е свлякъл твърде много и няма да може да се закачи на мястото, където е бил преди, а малко по надолу! При мисълта, че можеше да не се стигне дотук, ако лекарите бяха реагирали адекватно, според най елементарната установена практика, стискам зъби. Но няма смисъл от хабене на нерви. Тук е така…

И ето ме тук, в този кабинет. Последен преглед и документацията за операцията е готова. Кардиоложката прилежно пише своето заключение. Изглежда всичко е наред.

-Има нещо, което не разбирам. – репликата на старата докторка нарушава моя игнорантски унес.

-Какво е то? – питам припряно.

-Тук, на тази ренгенова снимка има нещо, което не знам какво е. – отговаря тя делово. -Ще наредя снимка на целия гръден кош, но днес вече е късно. Остава за Понеделник.

-Може ли да ми покажете? – от моето спокойствие  не е останала и следа.

Бабата посочва едно бяло петно в горната част на снимката. Прилича на буца.

-Какво може да е това? – гласът ми е гъгнещ. -Може ли да е тумор? -питам аз, сещайки се за разказаната история за прекарания от нея рак.

-Не знам. – отвръща докторката. Трябва ми втора снимка. Но по  вероятно да е някаква киста или нещо доброкачествено. – добавя тя успокояващо.

Запазвам самообладание, пожелавам и най любезно всичко най добро и още дълги години практика и излизам.

На третия етаж старшата сестра ме посреща с усмивка.

-Всичко готово ли е? – пита ме тя.

-Да, ето. – подавам папката аз.

-Чудесно. Значи вече сме готови и можете да си ходите. В Понеделник най късно в 7:00 трябва да сте тук.

-Аха, добре. Да ви питам още нещо… -смотолевям притеснено.

-Да?

-Ами… кардоложката долу каза, че на снимката имало нещо… нещо което не знаела какво е, и нареди втора снимка. Това променя ли плана за Понеделник?

-Какво нещо? – сестрата загрижено ме хваща за ръката с притеснен поглед.

-Ами изглежда като някаква буца, образувание… – чувствам се, сякаш съм се смалил до размера на малко кученце порода Померан.

-Чакайте тук, сега ще говоря с лекуващия лекар! – сестрата грабва папката и тръгва припряно по коридора.

Чакам. Отново ме обзема някакъв унес, все едно съм опакован в памук. Вероятно това са еърбаговете на моята психическа защита.

Старшата сестра маха усмихната от коридора:

-Елате, елате, докторът ви вика.

Тъкмо стигам до вратата на кабинета и чувам ведър мъжки глас:

-Къде е младежа?

Не съм младеж, но това сега не е важно. Нетърпеливо понечвам да влезна, но на вратата почти се сблъсквам с доктора, който в този момент излиза.

-Не се притеснявай, това е просто част от ключицата. – казва той развеселен.

-Аха, много благодаря. – успявам да кажа аз.

Докторът продължава забързан нанякъде.

Старшата сестра се усмихва широко.

-Ами тя нали е кардиоложка, не разбира много от снимки. – снизходително отбелязва сестрата и добавя през смях  -Освен това е била лична лекарка на Кадафи…

Кадафи…? Но нали тя каза, че е работила в Судан, а не в Либия…?

Подробности…

Нали беше решила да ме убива.