Трябва ли да вярваме, че сме предопределени?

Преди известно време, докато скролирах отегчен онлайн книжарниците, в очакване някой анонс да грабне вниманието ми, попаднах на безпардонното със своята категоричност заглавие – “Предопределен – живот без свободна воля”. Автор на книгата е бегло познатият ми от YouTube препоръките Робърт Саполски. Бях го виждал за минути в едно или две от видеата, препоръчани ми от YouTube, преди да ги затворя поради липса на интерес. Дългата коса, очилата и брадата на този човек му придаваха вид на някакъв модерен техно-гуру от Западното крайбрежие, което специално за мен не представлява особен атестат за авторитетност. Четейки анонса на книгата обаче, си казах – Защо пък не, нека все пак се запозная с аргументите и на “противниковия” лагер.

Книгата пристигна след един ден. 370 страници за запознаване с теза, с която не съм съгласен ми се сториха твърде много, но все пак любопитството ме мотивира да разгърна въпросното четиво.

От самото начало на книгата авторът натрапва тезата си назидателно и проповеднически, не допускайки никаква друга възможност. Неговата категоричност се придружава и усилва от непрекъснато и масирано бомбардиране с научни постановки и експерменти, описание на биологични механизми, позовавания на физиката, биохимията и психологията, гарнирани с невъзможни за запомняне 30-40 буквени имена на съединения, белтъци, хормони, невротрансмитери и т.н, което прави книгата трудна за четене от неспециалисти, а вероятно и от по просветените в тези области люде. Измежду всичките тези научни цитати навсякъде присъстват императивни и назидателни внушения каква е “истината” и как трябвало да я приемем, харесва ли ни или не. А именно, че нямало свобода воля, и всички ние сме били биологични автомати, чието съзнание припознавало детерминистичните процеси в мозъка за свободна воля.

Аз останах с впечатлението, че авторът не излага честно своята научна теза, а прилага някаква техника за въздействие, в която той се опитва да измори четящия чрез непрекъснато облъчване с трудносмилаема специализирана научна информация, след което атакува вече отслабената критична мисъл на изморения читател с повтарящи се внушения и натрапвания на своята идея.

Иначе, идеята на Саполски, синтезирана от целия баласт и представена накратко е, че зад всяка психологична категория, поведение и мисъл се крие органична, историческа и културна причина. Такива са генетичната наследственост, индивидуалният опит, културните модели, средата и статуса и т. н.

В опит да “разгроми” свободната воля, авторът минава през всички по известни аргументи в полза на тази идея, в опит да ги опровергае научно и безапелационно и така да сложи точка по въпроса веднъж завинаги.

Не успява.

Саполски не успява да бъде убедителен, въпреки научната обосновка, защото въпросната обосновка е затворена в самата себе си. Ние трябва предварително да сме приели неговата материалистична парадигма, за да възприемем “доказателствата” му за валидни и изчерпателни. В ръцете на автора “Бръсначът на Окам” се превръща в усърдно наострена секира, чрез която той се опитва да окастри всичко, което се провира извън прокрустовото ложе на вулгарния материализъм. Саполски се опитва да представи идеята си като въпрос на научна грамотност и образованост, като същевременно признава, че учените, които споделят теорията за липса на свободна воля, са малцинство, от което излиза, че въпросните учени представлават някакъв малоброен научен “елит” по просветен от останалите си колеги, убедени в обратното.

В уж изчерпателната материалистична обосновка деликатно са премълчани научно документирани факти за адекватна мисловна дейност при индивиди, при които мозъкът почти отсъства. Да не говорим пък за телепатия и останалите свръхестествени явления, които просто нямат място в авторовата парадигма, затова се подминават, все едно че не съществуват. На фона на впечатляващите открития за връзката на съзнанието с реалността и парадоксите, на които се натъква съвременната наука, както и тези, водещи до заключението, че в живота съществува необясним ред от висш порядък, грубите материалистични аргументи на автора изглеждат архаични и ограничени.

Но тъй като смисълът на този пост не е да се критикуват аргументите на автора, няма да се спирам повече на тях. Бих желал да насоча вниманието към втората част на книгата, в която Саполски се опитва да ни убеди, че животът със съзнанието, че нямаме свободна воля, ще е по добър от живота, базиран на разбирането за свободна воля. Тук той напълно се проваля.

Саполски признава, че индивид и общество, убедени в липсата на свободна воля, ще са по инертни и пасивни и няма да имат морален компас. Въпреки, че дори и на невярващите в свободната воля пак ще се налага да мислят, преценяват и избират, разликата в поведението им спрямо убедените в свободната си воля ще е голяма. Такива хора ще са по примирени, по склонни да се подчиняват на авторитети, по неактивни и по неморални в действията си. Волята и характерът при такива индивиди ще са силно отслабени и ще намаляват с времето. Идеализмът и вдъхновението няма как да съществуват. При усещането за липса на свободна воля и наличие на вездесъщ детерминизъм конформизмът се подразбира. Религиозната инертност от типа “Защото така е писано” получава нов живот в концепцията за липса на свобода воля. С лекота тогава стигаме до извода, че общество, с преобладаваща нагласа за липса на свободна воля, може да е единствено тоталитарно.

Еквилибристиките, с които Саполски се опитва да ни убеди, че все пак такова общество ще е по добро и дори по хуманно, завършват с пропадане в нищото. Втората част на книгата представлява разхвърляни спекулации и подвеждащи аналогии, които едва ли могат да убедят някого, че ще бъде по добре, ако всички се откажем от свободната си воля.

Авторът твърди, че общество, лишено от убеждението за свободна воля ще е по хуманно поради предполагаемо по голямата толерантност и разбиране към другите и тяхното поведение, като плод на обстоятелствата, а не на лично решение, тъй като концепцията за липса на свободна воля разглежда човека като набор от гени и биологични алгоритми, а не като личност с отговорност. Но не е ли това пътят към най мрачните дистопии и технофашизъм, където на база на убеждението в генетичната, културна и историческа предпоределеност, формиращи индивида, се извършват най големите репресии, сегрегации и кастовизиране на обществото в името на някакъв технократско-фашистки проект, който се опитва да вкара Живота в своите ограничени и субективни рамки? Нали и нацистите са извършвали своите зверства на базата на идеята за расова и биологична предопределеност? И как едно общество, което не гледа на човека като на Човек с права и достойнство, а като на сбор от гени и фактори, може изобщо да бъде хуманно?

Книгата на Саполски по скоро напомня на психологическо оръжие в текущата война за съзнанието, водена от технократите срещу обществата, отколкото на открит научен и публицистичен материал.

И авторът я е написал, воден от свободната си воля да ни убеди, че нямаме такава.

Не бива да му вярваме, защото независимо дали вярваме че имаме или нямаме свободна воля, и в двата случая ще се окажем прави.